Симо Стоев роден 1870г.  и съпругата му Гергина Дойчева родена 1878г. в село Голица. Родителите на Симо са имали водна мелница в село Голица. А бащата на Гергина е бил поп на селото. Той построява църква и стая към църквата, която превръща в училище и преподава на децата в селото. От малки Симо и Гергина се харесват, били са съседи,когато порастват родителите им ги оженват. Родителите им решават да пратят младото семейство да живее в Камчийската долина – село Пчелник.Защото там земята е много плодородна и там е построена първата жп. линия в района.

Бащите им,купуват на младото семейство много ниви, построяват им къща, стада добитък, пчелин с много пчели, 8 дка лозя с американски сортове грозде в село Пчелник. В семейството им се раждат 6 деца- 4 момичета и 2 момчета / 1 от момчетата е моя любим дядо Иван,на когото нося името- Ваня/.

Най-голямото желание на Симо е да има собствена мелница с мотор. Той започва да копае кладенец в село Пчелник и да търси подземна река. Но никъде не намира вода, накрая кладенецът се срутва. 
Симо и Гергина са много религиозни хора и вярват,че Господ е решил, тук да няма мелница.

Тогава брата на Симо, женен в село Солник, го вика да дойде в месността Мерите, защото там има много вода. Симо отива в Солник, вижда красотата на Мерите, реката която тече и решава, че тук ще бъде мелницата. Купува парцел в месността Мерите, заедно с извора на реката.

1920г. Симо Стоев построява тази стая,в която живее сам. Докато строи новата къща за цялото семейство и мелницата. Построява й обор за конете и воловете, който по-късно е превърнат в изба за вино и ракия.

1924г. Новата къща е готова, зад нея е построена мелницата с мотор,  до кладенците. Симо продава къщата и нивите в село Пчелник и премества цялото си семейство с добитъка в новата къща в с.Солник. До къщата построява дарак – фабрика за текстил – преработка на вълна от овце и кози.

1934г. Новата къща и мелницата са озаконени с документи.

1956г. Когато град Варна се е казвал Сталин град, се правят нови скици. На плана се вижда жилищната част и мелницата.

1934г. Запява мотора на мелницата, който работи с дървени въглища и започва златния век за семейството. Целия двор се напълва с волски каруци, стотици хора идват да мелят брашно от цялата община. Идват хора от гр.Бяла, гр.Обзор да мелят брашно, който няма пари да плати, оставя на мелницата риба, мед, дърва, част от брашното си.

Мелницата и фабриката за вълна работят денонощно,без да спират. Жените от всички села, носят своята вълна и чакат ред на фабриката. Братовчед му на моя прадядо Симо, Станчо е живеел при него. Той е бил механик и е ремонтирал мотора на мелницата и машината на дарака, когато се повредят.
Потича река от пари, семейството забогатява.

Дядо Симо си купува пушка и става ловджия, свири на кавал и гайда.

Купува почти цялата месност Мерите, 10 дка американски сортове лозя, 120 дка ниви около селото и още ниви до село Бърдарево и село Голица. Създава огромен пчелин с много пчели, стада овце, кози, коне, биволици, волове и овощни градини.
Моя дядо Иван /син на дядо Симо/ на 7години е пасал 500 диви прасета в гората.

Дядо Симо и баба Гергина са били много работливи и всички в селото ги обичали.Помага ли на всеки, който ги потърси за помощ, на бедните и многодетни семейства давали брашно, мед, месо. Симо Стоев е бил човек на техниката и на новото време. Мотора на мелницата произвеждал електрически ток с който осветявал къщата и двора. Той първи в селото си купил радио и гранфон, всички хора идвали сядали на двора да слушат.

1947г Симо Стоев построява чешмата, под градината и цялото село си пълни вода от там. Днес, благодарение на кмета на село Солник чешмата е обновена с направен заслон и барбекю.

Когато остаряват дядо Симо и баба Гергина, разделят парите и имотите си  между децата си. Техния син Иван Стоев /моя дядо/ се оженва за Стоянка Златинова Стоева /моята баба/. Те се  грижат за остарелите вече,дядо Симо и баба Гергина чак до смъртта им. Моят дядо Иван получава в наследство мелницата,фабриката, градината която е била над 10 дка, ниви и лозя. А брат му Димитър получава останалата част от Мерите,ниви и пари.

Моят дядо Иван, поема мелницата и работи денонощно, грижи се за лозята и 67 дка ниви, разцъфва цялата овощна градина. Ражда се 1942г моята майка – Гинка Иванова Симова/ кръстена на името на баба Гергина,която я е отгледала/.По-късно се раждат Симо, Стойка,Виолета. Общо 4 деца, 3 момичета и 1 момче.

09.09.1944г в България започва епохата на комунизма.Всичко става държавна собственост. Нивите са ни отнети в полза на държавата, фабриката е съборена,машините са взети и мотора на мелницата от новата власт. Всичко е опустошено. Отнет е  добитъка и всички стада на селото в полза на държавата. Създадени са държавни ТКЗС и АПК.

В периода 1990-2000г  успяваме да възтановим собствеността си само върху част от обработваемите земи.

1958г Дядо Иван и баба Стоянка построяват нова къща в градината за четирите си децата  и 2 стопански постройки.

1941г-1949г най- тежкия период за семейството.
Появява се партизанско движение в цяла България,
наричат се „борци против фашизма“.
Партизански отряд има в горите й на село Солник.
Един от партизаните е бил чичо Димитър, който се оженил за сестрата на моя дядо.

По цял ден моят дядо Иван работи на мелницата,а вечер товари чували с брашно и храна на конете и ги носи в планината на партизаните.

1946г новата комунистическа власт обявява Иван Стоев за фашист и враг на народа,защото е притежавал мелница и много ниви.
Издадена е смъртна присъда за разтрел в центъра на село Солник.
Целия ден моята баба и моята майка /тогава е била дете/ са плакали и молили да го освободят.

Малко преди да бъде изпълнена смъртната присъда,пристига чичо Димитър и го спасява,като разказва как моя дядо е хранел и помагал на партизанския отряд. Но въпреки това, го обявяват за „ фашист“,задължен е да плаща най-високи данъци и да дава по-голямата част от произведената реколта.

Тежки и трудни години за семейството.Изхранвали са се от земеделие, животновъдство и производство на вино, ракия и мед.
Нямало е машини,нито селско стопанска техника.
Житото се сее на ръка и жъне на ръка, със сърп.

Градините и нивите се оряха с конете и ралото.

Всичко са си произвеждали сами.Сирене,мляко,
кашкавал,месо,масло.Млякото се бие в специален
съд,докато излезе маслото.В бъчвите на дядо,
никога не се разваляше виното,то стоеше с години.
През месец юли, заедно с майстора на бъчви, отиваха с
конете на южния склон на планината избираха дървото,чийто клони първи се огряваха от
слънцето и от него правеха най-хубавите бъчви.

С много труд Иван и Стоянка,успяват да изучат 4-те си децата.

Гинка Иванова Симова
/ моята майка/

Живяла в град Долни чифлик.
Работила като счетоводител в
АПК гр.Долни чифлик.Омъжена.
Сега е пенсионерка и живее в
село Пчелник.

Стойка Иванова Маркова

Живяла в град Горна Оряховица.
Работила в български пощи и далекосъобщения.
Омъжена с две деца.
Починала на 28.06.2017г

Симо Иванов Симов

Живял в град Варна.
Работил в Локомотивно депо
– град Варна, като инструктор.
Женен с две деца.
Починал на 22.12.2017г.

Виолета Иванова Жекова

Живее в град Долни чифлик.
Работи в социален патронаж за стари хора.
Омъжена с две деца.

МОИТЕ СПОМЕНИ:

Моят дядо Иван на когото нося името,
за мен беше всичко. Тъй като рано загубих баща си, той ми беше баща, брат, приятел и учител.

Цялото ми детство премина в тази градина, под грижата на дядо и баба, чаках с нетърпение училищната ваканция и тръгвах за село Солник.  

Целия двор от избата до кладенцитебеше пълен с животни – коне, овце, кози, крави, прасета, кокошки, патки, гъски, пуйки и др.

Но най-обичаше дядо конете, неможеше да диша без тях. Винаги казваше „на кон съм се родил, на кон ще умра“. Конете го следваха като кученца и го слушаха. Когато кажеше „легни“ – лягаха, “ впряг“ те заставаха пред каруцата без да мърдат и чакаха да им сложи юздите. Винаги получаваха за награда бучки захар,които носеше в джоба си.

Моята любимка беше бялата кобила с кафявото жребче. Аз я потупвах 2-пъти по врата, тя свиваше предните крака навеждаше главата и аз се качвах на седлото, дядо винаги ме прикрепяше. 

Той никога през живота си, не удари никое животно в двора. Винаги ги галеше, хранеше и лекуваше с мазила приготвени от него. Денонощно дежуреше когато се раждаха кончета, агънца, прасета. Веднъж присъствах на раждането на 2 агънца и овцата умря.

Неутешимо плаках за тях, че останаха без майка. Тогава дядо ме хвана за ръката и каза
“ ела ще им намерим нови майки“.

Взехме едното агънце, занесохме го при друга овца, която кърмеше своето агне и с нейната опашка натъркахме цялото му тяло , то вече меришеше на нея й тя го прие за свое. Така постъпихме и с другото агне.

На следващия ден, агнетата припкаха и сучеха от новите си майки.Бях щастлива,дядо беше моят герой. Той ми казваше винаги, за да те слушат животните и да бъдеш техен стопанин, трябва да запомнят миризмата ти и всеки ден да им даваш цялата си любов и грижа.

Моята баба ,много добра и работлива жена. Тя ме научи да меся хляб и да готвя вкусни манджи. Много се обичаха с дядо, никога не се скараха. Любовта им се носеше във въздуха и с поглед се разбираха.

Тя тъчеше черги, килими и предеше вълна.
От малка се беше уплашила,когато брат й, се разболял повикали доктор и той му сложил инжекция, след която брат й умрял. Не искаше да вижда доктори, никога не пиеше лекарства. Двете заедно с кошника, събирахме билки в градината и на полето. Тя пиеше много билки и се къпеше с тях.

Беше много красива, имаше дълга коса до кръста, нямаше бръчки и не боледуваше. С билки,свинска мас и ракия лекуваше- нас,животните и цялото село.

Дядо и баба вярваха в Бога и двамата бяха отгледани в религиозни семейства. Баба ми имаше горе в къщата, дърворезбован иконостас със Света Богородица,на който палеше винаги кандилото и се молеше.

Баба винаги ми разказваше притчи за Господ и ме учеше да почитам Бога. Тя разказваше: как Господ за един ден, от кал направил човека.
Вечерта легнал да си почине, а Дявола се появил и обезобразил човешката фигура. Като се събудил Господ, взел трева/ билки/ и поправил човешката фигура. След като му вдъхнал живот, Господ казал: „от земята си произлязал и с билки да се лекуваш“./

Любимото ми място беше извора на реката с езерото в градината, пълно с малки блатни костенурки, с който си играех. Блатните костенурчета бяха много красиви, имаха зелени и жълти ивици по кожата.

С децата от селото и моите братовчеди,тичахме надолу по реката до малкия язовир обрасъл с тръстика и папур. В него плуваха патиците на моята баба,жените от селото перяха вълна,а ние цял ден се цамбуркахме във водата.

Градината около къщата цъфтеше под грижовните ръце на баба и дядо. В нея имаше всички сортове ябълки, круши, кюстендилски сливи и джанки, орехи, смокини, вишни, капини, малини, праскови, череши. Отглеждаха всички видове зеленчуци и грозде.
Дядо използваше само оборска тор за засилване на почвеното плодородие. Не се използваха химични препарати, а само биологична защита. Те ме научих, как и кога да засаждам зеленчуци и да се грижа за тях.
Градината беше пълна с домати, краставици, картофи, моркови, зеле, лук, чесън, бял и зелен боб, пъпеши и дини и др.

Най-хубавия ден в годината беше празника на селото, организира се селски събор, който и днес се празнува- 02. август. Ден на пророка Илия и църквата в селото носи неговото име, пазител на реколтата от гръмотевици и градушки, опазил живи и здрави мъжете да се върнат от войните. За да не разсърдим свети Илия, никой на този ден не работи.
Всички обличаме новите дрехи, нареждаме масите вън под крушата, цели агнета се пекат в пеща.

На обяд се събират всички роднини и приятели. Дядо изкарваше отлежали 20годишни вина,плодова и гроздова ракия. Масите са отрупани със всички плодове и зеленчуци от градината, курбан от месо се прави в чест на свети Илия и се нарязват свински филета. А за децата, дядо изкарваше пити с мед.

И се започва една веселба, танци и народни хора до късно вечерта. Братовчедката на дядо пееше народни песни,
мъжът й свиреше на гайда. А вечер, уморени от веселбата,
мъжете разказваха истории и премеждия
от казармата, като войници. А дядо ми се хвалеше,
че на млади години с конете крадял моми за женене
от другите села.

Други много важни празници за селото са:

02.февруари – Петльовден- ден на мъжката рожба. В този ден се коли петел.
02. Feburary –Rooster day – day of the male child. On that day they slaughter a rooster. 

И 21. януари -Бабинден –ден на бабата акушерка, която е израждала жените на селото, в минали времена.

Според българската православна църква „всеки човек, който почине на свят празник е светец“. 
Моята баба почина на Димитровден – 07.11.1996г. А моят дядо Иван почина на Великден – 29.04.2000г.

Последните му думи бяха за градината, каза ми „когато затворя очи, тук ще настане пустош“. Така и стана.

Първо изчезнаха много плодни дървета, лозето изсъхна. Извора на реката затихна затрупан от изсъхнали клони и окапали листа. Изчезна моето любимо езеро, сега е обрасло с храсти. А малкия язовир прилича на гробище със суха тръстика. Настъпила е тягостна тишина и разруха, която ти разкъсва душата до болка. Очите ми се пълнят със сълзи, защото спомените ми са живи.

Надявам се и вярвам, че Roar og Jorunn ще успея да върнат красотата на долината и градината отново ще разцъфне. Та и моят дядо, най-сетне да се усмихне от небето.

КРАЙ